Жарта загасна.
Къщата опустя.

Очите ми – кладенци,
пълни със сълзи.

....................................
Само сенки –
прозрачноефирни,
притичват в нощта ...

Една шепа пръст съм,
с насадени по нея горски цветя;
С мъничка зима,
и с мънички пролет и лято и есен,
с човешки бури в чаша вода.

Ден светъл, обещаващ – начален,
а пълен с нàнизи от мисли и
звуци тъжни –
изглежда печален.

От сутрин до вечер гледам,
Разглеждам деня и
мисля за вчера, за утре,
за после, докато се уморя.

В пространството малко,
човешко,
се лутам, тичам, спъвам се и
пълзя с по-малко сили,
с повече вопли –
се бутам ограничена в една стая
с четири стени.

В шепата малък живот
все така оставам и
не мога да се утеша!
Една мъничка шепа пръст съм,
с насадени по нея уханни цветя.

Ставахме баби.
Една по една.
„Събличахме“ крилцата
пеперудени и овехтели –
изгубили цвят и копринен прашец ...

Пооправяхме ги –
нагърчени и обрулени вече
и ги слагахме –
нагънати и поизкъсани –
за „следващия Път“ –
в раклите стари на нашите баби! ...
...........................................................
Ей там тичаха дечица босоноги.
Със сини очи
и усмивки в светлина потопени.
Стояхме стихнали и уморени.
Гледахме ги – тихозасмени
и с разплакани очи! ...
...........................................................
Ставахме баби,
една по една.
До вчера момичета,
до днеска – жени.
„Събличахме“ крилцата пеперудени
и стихвахме
от живота принудени.

Две уморени женски ръце –
предишни ангелски криле,
с тях прегръщам мама,
с тях я храня, милвам и коря.

От умора често се събуждам в нощта
и не мога дълго да заспя.

С две ангелски криле,
летях в Миналото сънно;
в светлосиньото, сияйно, ангелско небе!

А сега –
с две ръце, уморени и подути,
неподвижни вечер,
накъде?! ...

Извори чисти бликваха
„водите – сълзи“ на Странджа-
Сакар се изливаха.

Плачеха баири чеирови ...
............................................
Сгромолясваха се небесата
нестинарски огньове пламтяха.
Огряваха,
осветяваха,
защитаваха –
прегръщаха душата на мама,
въздигаха я – и в себе си я носеха –
пламтяща,
горяща.
...........................................................
Писнаха гайди странджански
и ситно хоро
от нестинарки и
нестинари се нареди.

Запристъпваха,
завайкаха,
заплакаха ...
Нестинарско се изви!

За нея пееха;
за нея въглени тлееха.
Искри,
пламъци и
две затворени, склопени очи!

Гайди, писнаха,
дъждове рукнаха ...
за Пина, с черните въглен очи ...

За да се настани тишината
и да погали посребрените й коси;
спъстрена сянка есенна
върху тялото й лежи ...

Дълбоки води гази,
бързеят я влече и
тя все не може
отсрещният бряг да достигне,
реката да пресече.

Дни и нощи се мъчи:
нощта я гледа и мълчи,
денят горещо я прегръща,
а тя със запалено тяло лежи.
................................................
Тлее и гасне бавно.
Стон.
Тишина. И пак стон.
Устните й сухи –
Напукани, горещи ...

Тежко, трудно,
мъчително бавно
разплита се нишката жизнена,
почти не остават
часове живот.
Изтече лятото, есен наднича
и мъчи се майка дни и месеци веч.

Ето го –
отлита Откъслека от време,
Наричан живот;
оттук ще те плесне,
оттам ще те помилва
и ще разбереш, че вече си сам –
вън от Полето дишащо и живо.
.....................................................
Разбити Слънца
Разпиляни звезди
Изгубени надежди –
светли лъчи!
.....................................................
Докато Утрото нежно и детско
те докосне и благослови
и през Портите му –
розовоутринни –
престъпиш и вървиш,
с първи стъпки и чисти очи ...

идва Обеда на Деня:
Силногорещ, облян
от светлина, възторзи и топлина,
това е Половината от
„Песента на живота“!

Така разбираш,
Че преполовил си го Пътя:
в бури, обич, съмнения, в мечти –
живо и шумно,
без почивка и тишини!

Тогава – обръщаш се назад,
Децата ти мънички
са вече юноши,
а после – силни мъже,
вървят и не спират.
Трепетни и надеждни в
пулса на Живота – идващ и нов.

И някакси неусетно –
Пòлъха мек на Преднощта
те настига;
докосва те и
те спира.
Прегръща те силно
и обещава: самота,
ненужност
и пустота!

Жена в черно –
съсухрена и изморена
неспокойно пристъпваше и
се въртеше в средата
на неголемия площад.

Самата тя – сянка черна
от бедност,
от нямане,
от самота,
пристъпваше тревожноуморена
бавно – в палещото пладне –
бе обяд!

„Търсеше“,
опипваше сякаш посоката, пътят,
отгдето: може би с вода,
може би с хляб –
би се спрял някой до нея!
Би имал време погледа си
върху и` да спре,
да я „види“, забележи
за мъничък миг поне! ...

Хвърлени сенки от дървета
разлистени по лятно
и протегнати, слънчеви, огромни петна –
в средата на които
се въртеше тя –
старата,
дребна,
съсухрена –
прегърбена от живота черна жена.
..........................................................
Някой в бяло докосна черната сянка
„събраха“ десниците си в едно.
Тя благодари и благослови,
Той – смълчано тихо се поклони.

Да го гледаш морето –
тънкопрозрачно, синьозелено ...

И да не можеш да му се наситиш
и да не можеш да му се надивиш!

Шуми и плиска
преплита вълните тежки и нежни
Донася мидички цветни и празни;
влачи ги в прегръдки бели!

Уж ги оставя на пясъка пуст,
а после ги връща, взема навътре
сякаш „забравя“, че подрежда светът
на Земята, светът на водата ...

Неспокойно трептяща е
повърхността му безкрайна
Не дава Небето нито за миг
в него да надзърта.

Диша шумно или тихо, гальовно
пeейки нежно своята песен
звуци от днеска, от вчера
и от древни времена ...

Любопитно – морето до мен се протегна –
дали за него пиша?
Или по човешки мисля и
само седя на брега ?! ...

Тъжно, спуска се небето
за прегръдка нежна с морето.
Натежало от сълзи и мисли
се надвесва – то, приятел да потърси ...

Морето под него
открито се протяга и разстила
широко обятия разкрива.

Във всяка капка морска
има огледало, и в него
се оглежда мъничко небе
и мъничка дъга;
щом се срещнат и се слеят
небесните сълзи с
тъмносините вълни на
мъдрата вода.

Ще минат времена ...
Всичко с прах ще се поръси.
Чашите кристални
няма вече да звънтят
и наздравици не ще се вдигат
повече с тях ...

Ще тънат къщите в тъмнина
и майките ни вече няма
да ни срещат на прага –
усмихнати и уморени:
нито удивени от
порасналите ни деца!

Часовниците стари на стената
стихнали, смълчани –
живота веч не ще броят.
И ние,
а и децата ни и внуците ни
пред снимките им само ще стоят.

На двора с ухание на роза
и на смокиня зряла
и на разцъфнали цветя –
ще стоим със залеза на слънцето
в очите ни
и ще бъдем пак за миг – деца.

И ще знаем някакси,
че те са живи,
че ни обичат и зоват:
„Да чуем шепота на Космоса,
на Времето
и на мигът.“!

Ще усещаме топлите им длани
да ни докосват с ласка,
нежност и любов.

Ще знаем пак,
че над нас са и бдят,
грижат се отново ... и
отново „пътят следващ“
с нас ще извървят ...

Колко ли пъти
стаите празни пак ще обходим
колко ли пъти
за тия дни празнични,
прекарани с тях заедно
ще си припомним?

Ще ни „стяга“ сърцето,
очите ни тъжни –
бляскави ще бъдат
Няма шум да има
нито гласът им ще звучи ...

Ще полъхнат студ и тишина
ще дойде есен и ще нападат
златните листа
Вятърът ще вие, брули,
клоните голи ще изпочупи ...

А по-късно – зимата
в бяло всичко ще прегърне
Ще „почисти“, и ще подреди,
ще изравни ...
Стъпките им ще покрие
със сняг и със забрава ..
Отдавна ще е изтляла
къщната топлина.
Ще се затварят и отварят вратите
от вятъра шумно –
навлязъл бързо в спомените ни,
пълни със самота.

Сънят отлита –
едвам докоснал ме за час-два!
Стоя будна и в нощта и в деня.

Толкова тихо дишам ...
„Облякла“ съм самотата прозрачна –
а тежка, на мама.

„Влача“ я; Не!
Тя се „влачи“ след мене ...

Да бих могла – дъжд
от звезди усмихнати
върху и` да излея!
Ръцете и` студени да стопля,
да сгрея!

Стара без време съм,
скръбна със скърбите нейни съм ...

В затишието между две усмивки –
стоя будна в тишината.
И сякаш бдя –
да не се „измъкне“ мама
тихо на пръсти ...
Поспирам я,
с утеха, с усмивка,
с вик я връщам към живота ...
Дано издържи, дано!

Вали небето.
Шумно, безспир.
Изплаква се ...
Земята измива, изчиства я.

Спира сърцето.
От старост и самота.
Живота изтича –
загребан в началото на векà
от утробата на една жена.

Стихване.
Бездихание сякаш!
Сухо проскърцва хòда
на тялото старо:

Само очите светят
с блясъка детски все още

В това тяло – там
поуморено,
бавно, бавно бие сърце
и чака сина да си дойде
и да я прегърне за миг поне.

Лицето, ръцете – набраздени дълбоко

Лицето, ръцете,
сърцето – разрушени дълбоко.

Животът прекрасен пак ни прегръща
с болка и сълзи!
Отправяме поглед към нашите майки –
останали в самотните къщи.

Снимки цветни и черно-бели,
напрашени, малко овехтели –
като мънички знаци,
наредени по „пътя на спомените им“
от онези времена:
на смях и пълни къщи
с глъч и викове на деца.
...............................................
Стоят самотни,
уморени, непрегърнати
и непомилвани
от толкова време ...