На майка ми

Сънят отлита –
едвам докоснал ме за час-два!
Стоя будна и в нощта и в деня.

Толкова тихо дишам ...
„Облякла“ съм самотата прозрачна –
а тежка, на мама.

„Влача“ я; Не!
Тя се „влачи“ след мене ...

Да бих могла – дъжд
от звезди усмихнати
върху и` да излея!
Ръцете и` студени да стопля,
да сгрея!

Стара без време съм,
скръбна със скърбите нейни съм ...

В затишието между две усмивки –
стоя будна в тишината.
И сякаш бдя –
да не се „измъкне“ мама
тихо на пръсти ...
Поспирам я,
с утеха, с усмивка,
с вик я връщам към живота ...
Дано издържи, дано!